извинявай, че без да искам, я счупих.
Помириши го, зарадвай му се, моля те,
то непрекъснато пита защо те няма.

Вечер в леглото ми плуват облаци,
прегръщам ги, мислейки си за тебе,
те се разтварят, трептят, изгарят ме,
и в тъмнината чувствам полъх от вечност.
Отивам сутрин замаян на работа,
виждам, в ъглите ти си застинала,
галиш ме с твоя поглед нежен
и полудявам, умирам, взривявам се...
В трамвая ти си до мен на седалката,
прегръщам те, но докосвам вакуум,
пред входа ме чакаш и от радост пламвам,
но се оказваш не ти, а вятърът...

Утре ще дойда пак, и вдругиден,
нищо, че ще си пак вцепенена.
В кома си, твърди лекарят, но не му вярвам.
Хайде, моля те, помириши цветето!